Лев в Евро

Какво децата
НЕ трябва да носят

"Съществен риск възниква, когато възрастните несъзнателно прехвърлят идеологически конфликти върху деца, които се намират в процес на когнитивно и емоционално развитие и не разполагат с формирани механизми за интегриране на подобно напрежение."

В момента България се намира в преходен период, в който цените се обозначават едновременно в левове и в евро. Процесът е свързан с административна и икономическа промяна, но в публичното пространство той често се превръща в емоционална тема, натоварена с тревога, противопоставяне и крайни позиции.

Този обществен тон неминуемо достига и до децата — у дома, в магазина, в училище, в разговорите между възрастните. Те чуват думи, лозунги и категорични изрази, без да разполагат с контекста, в който тези думи възникват. За детето обаче това не е икономически процес.
То възприема смяната на валутата като сигнал за промяна в сигурността на света, който познава.

И именно тук възниква въпросът не каква валута ще използваме, а какво прехвърляме върху децата си, докато спорим за нея.

Детето не трябва да носи страха на възрастните.
Нито гнева им.
Нито усещането, че трябва да заеме позиция в спор, който не разбира.

Когато около него се говори на висок тон, с крайни думи и категорични изводи, детето не чува аргументи – то чува тревога. И често я приема като сигнал, че светът става опасно място. Затова не е изненадващо, че започва да повтаря реплики, които не са негови. Това не е мнение. Това е опит да се задържи за нещо познато и сигурно.

Нашата роля като възрастни не е да убеждаваме, а да превеждаме. Да внесем яснота там, където има шум.
И спокойствие там, където има напрежение.

Децата имат нужда да чуят едно просто послание:
че промените съществуват, но животът им остава стабилен;
че възрастните мислят, решават и носят отговорността;
че тяхната задача е просто да бъдат деца.

Означава ли това да държим децата настрана от промените, които се случват в света им?
Категорично – НЕ!

Децата имат право да знаят какво се случва около тях. Те имат нужда от обяснение, а не от мълчание. Но начинът, по който говорим с тях за промените, е от решаващо значение. Разликата е между това да бъдат информирани и това да бъдат натоварени.

Правилният разговор за смяната на валутата не започва с числа, сравнения или лозунги. Той започва с усещане за сигурност и с език, който е съобразен с възрастта и преживяванията на детето.

Целта не е детето да заеме позиция, а да разбере, че светът се променя, а възрастните са тези, които се грижат промяната да бъде подредена и безопасна.

"В ситуации на социална и икономическа промяна децата не се нуждаят от информация в пълния ѝ обем, а от рамка за разбиране. Когато възрастният поеме ролята на регулатор на напрежението и използва език, съобразен с възрастта, детето може да интегрира промяната като част от нормалния ход на живота, без да я преживява като заплаха.“

Какъв е правилният начин тогава? Какво точно трябва да кажем?

Няма едно универсално изречение, което да работи за всички деца. Начинът, по който говорим за смяната на валутата, неизбежно зависи от възрастта, опита и чувствителността на детето. Общият принцип обаче остава един и същ – възрастният носи рамката и спокойствието, а детето има право на въпроси, без да поема отговорност.

При по-малките деца в начална училищна възраст разговорът трябва да бъде прост и ясен, без навлизане в подробности и противопоставяния. За тях е важно да чуят, че промяната не означава загуба и че ежедневието им остава същото. Може да се обясни, че понякога държавите променят начина, по който изглеждат парите, но това не прави живота по-лош или по-несигурен. Най-успокояващото послание за тази възраст е, че възрастните следят случващото се и се грижат всичко да бъде подредено. Ако детето попита дали „ще има пари“, отговорът не трябва да бъде дълъг или защитен, а спокоен и категоричен – че това няма да се промени и че нуждите на семейството ще бъдат посрещнати както досега.

В предпубертетна възраст децата вече търсят логика и причини. Те чуват повече, разбират повече и често започват да повтарят крайни изрази, които не са техни. Тук разговорът може да включва обяснение, че страната ни е в период на промяна и че затова около темата има много шум и емоции. Важно е да се подчертае, че подобни процеси се планират дълго и не се случват внезапно, а задачата на възрастните е да управляват промяната така, че тя да бъде спокойна и предвидима. Когато детето цитира лозунги или категорични позиции, вместо да ги оборваме, е по-полезно да обясним, че много хора говорят така, когато се притесняват, и че силните думи често изразяват страх, а не реална опасност.

При тийнейджърите разговорът вече изисква уважение към собственото им мислене. Те имат нужда да усещат, че мнението им е валидно, но и ясно да разбират къде свършва тяхната роля. Тук може да се говори за това, че е нормално да има различни гледни точки и обществени спорове, но че е важно да се прави разлика между факти, лични позиции и емоционални реакции. Тийнейджърът може да бъде насърчен да пита, да търси информация и да мисли критично, без върху него да се прехвърля тежестта на решенията. Добре е ясно да се каже, че отговорността за подобни процеси е на възрастните и институциите, а не на децата.

Независимо от възрастта обаче, има няколко неща, които остават еднакво важни. Детето не бива да бъде въвличано в избор на страна, не бива да носи тревогите на възрастните и не бива да остава с усещането, че светът става опасен и непредвидим. Това, което децата имат нужда да чуят отново и отново, е че промените съществуват, но има възрастни, които ги управляват и носят отговорност за тях.