Изпитът: Поглед отвъд точките

Какво всъщност преживяват децата – и какво могат да направят родителите.

ЗА РОДИТЕЛИПОЛЕЗНО

СмехоУм

6/7/2025

open book lot
boy in black hoodie sitting on chair
boy in black hoodie sitting on chair

Има един особен момент в родителството, когато нещата се променят. Детето вече не е малко, но не е и голямо. Понякога се държи като възрастен, друг път хвърля раницата и се затваря с музиката. А навън се говори за "изпити", "бъдеще", "оценки"… и някъде между всичко това, стоите вие.

Мама или тате, които не просто трябва да напомнят за теста, а да издържат нещо много по-фино – вътрешната си тревога и нуждата да дадат сигурност, когато самите те я губят.

Какво казва психологията?

В разговор с психолог, специализиран в детско-юношеско развитие, чухме нещо, което си струва да бъде запомнено:

„Когато детето е под стрес, първото, което блокира, е достъпът до знанието. Мозъкът превключва на режим оцеляване, а не приложение на знания. Най-доброто, което може да направи родителят в този момент, е да бъде емоционално достъпен и спокойно присъствие.“

Това обяснява защо понякога децата „забравят всичко“, макар да са учили – не защото не знаят, а защото стресът временно прекъсва връзката между дългосрочната памет и възможността за изразяване. Психолозите наричат този процес емоционален блокаж, а понякога „тишина под напрежение“. Детето не отказва, а се защитава. И не с аргументи, а с мълчание, раздразнение или „изглеждащ мързел“. Понякога изглежда, че детето ви се „отпуска“ точно когато не бива. Че не осъзнава какво предстои. Но често, зад привидната неангажираност, стои страх от провал. Защото седмокласникът вече разбира добре, че този изпит "значи нещо". Само че все още няма нужните инструменти да подреди вътре в себе си стреса, амбициите, тревогата.

Мозъкът в тази възраст още не е изградил напълно способността за планиране и емоционална регулация – префронталната кора е в процес на развитие.
А когато се активира амигдалата (зоната, отговаряща за страха), всяко усилие може да се блокира от една мисъл:
„Ами ако не се справя?“

И тук вече не става дума за задачи и тестове, а за онзи вътрешен глас, който казва:
„Ще бъда ли приет? Добър ли съм? Заслужавам ли…?“

Как изглежда подкрепата, когато тя не крещи „Подкрепям те“
Не е нужно да знаете правилата за пряко и непряко допълнение, за да сте до детето си. Понякога родителят просто е там. Без драма, без дори особени думи. Но с усещане, което казва:
"С теб съм. И нищо не може да промени това."

На среща с учителя му

Учителят е другият възрастен в света на детето. Понякога дори по-видим и по-постоянен от родителя – особено в годината на изпитите. Там, в класната стая, без да се усетят, децата показват много – как реагират под напрежение, кога отстъпват, кога се борят, кога замълчават. Понякога именно учителят е човекът, който вижда първи признаците на тревога или прегаряне. Забелязва кога едно дете се опитва, но се задъхва. Или кога неувереността е по-голям враг от самото незнание.

Много учители познават децата не просто като ученици, а като начини на справяне. Виждат как се саморегулират, как отлагат, как търсят помощ, кога се сриват, кога блестят. И могат да дадат съвет, който стига далеч по-дълбоко от “учете повече”.
Но за да се чуе този съвет, понякога просто трябва някой да го поиска.
Срещата с учителя не е служебна формалност. Може да бъде тихо партньорство – кратък разговор, поглед отблизо, честен въпрос:
„Как се справя той, според Вас? Има ли нещо, което Ви прави впечатление?“

А когато ученикът усети, че всички около него са се обединили, те автоматично се превръщат в неговата подкрепяща система, която му дава необходимата увереност и спокойствие.

Периодът на изпити не е просто предаване на знания – той е въвеждане в зрелостта.
Това, което остава дълго след резултатите, е усещането:
„Бях обичан. Бях подкрепен. Бях чут.“
А това изгражда личности, не само оценки.