Детето ми получи двойка. Как трябва да реагирам?

Към това се добавят и вторични фактори: сравнение с връстници, страх от разочарование, страх от наказание или страх от това да не бъде „етикетирано“ като слаб, мързелив или проблемен. Така числовият резултат се превръща в социален инструмент, който може да мотивира, но също и да блокира.

Първият сблъсък с ниска оценка може да доведе до различни реакции. Някои деца се сриват вътрешно – затварят се, плачат или изпитват срам. Други протестират външно – отговарят с гняв, бунт или отричане, като казват „все ми е тая“ или „учителят е виновен“. Тези фрази рядко са признак на реално безразличие, а са форма на защита срещу чувството за провал. Третата група реагира компенсаторно – мобилизира се, иска да покаже, че може и да се подобри. Този тип реакция най-често се наблюдава при деца със стабилно усещане за сигурност и добър подкрепящ климат у дома.

Важно е да се подчертае, че не ниската оценка сама по себе си наранява детето, а начинът, по който тя се поднася и интерпретира. Когато оценката е съпроводена от подигравка, сравнение или наказание, тя удря в идентичността, а не в резултата. Когато към нея има интерес, анализ и подкрепа, тя се превръща в учебен опит.

Оценъчната система влиза в живота на детето рано и бързо се превръща в основен инструмент, чрез който обществото започва да измерва неговите способности. За възрастния оценката е обратна връзка. За детето тя често се преживява като присъда. Първата двойка, първата забележка или червената химикалка върху тетрадката не са просто отбелязване на грешка, а събитие, което може да остави следа в самооценката. Това е така, защото детето още не разграничава поведението от собствената си идентичност. Докато възрастният мисли „не си научил“, детето чува „не си достатъчно добър“.

РОДИТЕЛЯТ Е ПРЕВОДАЧ НА ОЦЕНКИТЕ
Ако той реагира с обвинение, срам, сравнение или наказание, детето научава, че стойността му зависи от резултата. Ако реагира с интерес, реализъм и конкретика, детето научава, че резултатите могат да се подобрят и че грешката е част от процеса. Най-важната роля на възрастния е да помогне на детето да разграничи собствената си ценност от моментното си постижение.

В психологичната практика често се наблюдава, че хроничното негативно преживяване на оценките води до отдръпване от ученето, избягване на предизвикателства, страх от грешка или перфекционизъм. Обратното – здравото преживяване на оценките развива устойчивост, саморефлексия, навици за учене и вътрешна мотивация.

В крайна сметка оценъчната система може да научи на две коренно различни неща: „грешката е провал“ или „грешката е информация“. Първото ражда страх, второто — развитие. Оценките едва ли ще изчезнат скоро от училището. Но начинът, по който възрастните ги превеждат и рамкират за детето, може да се промени още днес. А това е разлика, която се отразява не само на учебните резултати, а на самооценката, любопитството и дори дългосрочното отношение към знанието.